|
7 без 5 е. Тичам надолу по стълбите в блока, за да не изпусна автобуса за работа. Излизам от входа забързана и хоп – във врата ми попада незагасен фас. Знам кой е. И друг път го е правил – съседката от горния етаж. Онази, която никога не пропуска да спомене колко е интелигентна. Нямам време да се разправям. Пък и защо ли? Нищо не би се променило... и да не си разваляме отношенията. Правя се на културна и замълчавам.
На спирката автобусът още го няма, a е 7 и 5. Знам кой е шофьорът. На него все нещо му се случва и често закъснява. Нищо, че с нарушеното разписание обърква работата на всички пътуващи. Само на мен ли ми прави впечатление? Оказва се, че не. Мърморим под нос, но никой не смее да изкаже мнението си на глас. Не е удобно някак, ами ако днес наистина е имал основателна причина? Ние сме културни хора. Замълчаваме.
Влизам с облекчение – най – сетне. Ох, вони на цигарен
дим. Точно под табелката „ Забранено е тютюнопушенето от водача на превозното
средство и пътниците в автобуса!” А той, водачът, се смее гръмогласно на шегата
на кондукторката и за пореден път всмуква от цигарата.Тя – от нейната. Само на мен ли прави впечатление? Едва ли? Но мълчим. Защо да се обаждаме? Нали ще развалим настроението на човека? А той цял ден превозва хора. Културно проявяваме разбиране.
Потегляме бавно... Движим се бавно... Напредваме бавно... И как няма? Водачът си е хванал пътниците на предните седалки за слушатели. Точно под табелата „Разговорът с шофьора е абсолютно забранен„ Разказва им сентенциите си за живота и за хората – кой бил тъп, кой бил тарикат и какво щял да ги прави, ако...и т. н. Някой от задните редици плахо се обажда: „Ей, давай по-бързичко, че както си я подкарал, стана време за връщане. „Бурен смях от „предните„ и никаква реакция от водача.
Най –после пристигаме.
На работа, като на работа – нито е леко, нито е приятно. Но работим, за да печелим. А печелим, за да можем в свободното си време да можем да си позволим да се отдадем на любимите си занимания.
А моето е да готвя. Подбирам продукти, обмислям и измислям рецепти, правя импровизации. Готовият продукт аранжирам и снимам. Снимките обработвам – най – приятният момент. След това публикувам рецептите в сайт, където има и други като мен. Влизам в сайта и чета нова тема „Как се присвоява рецепта?” и линк към „присвоителя „. Кликвам, гледам. Гледам и не вярвам – мои авторски рецепти и снимки, снимки на моите приятели, също авторски – представени от друго лице за собствени.
Вдигам рамене и си казвам „Ами какво мога да направя?”
Не мога ли? Наистина? И до кога ще се правя на културна „не отбелязвайки„ простотиите на другите?
Не искам да мълча! Няма да мълча!
Не мълчете и Вие! Помогнете да вкараме тази държава в списъка на белите!
П.С Случките, описани от мен са действителни.
|